„Дондуков“ 2 – важната битка за ГЕРБ  

От десетилетия най-честата фраза за българската политика е „нестабилност“. Но на практика първото правителство, което съществува по-дълго от всички предишни партийни управления, е това на Беров. И все по-често се намират коментари, че сега правителството напомня именно на онова правителство. Приликите всъщност са на принципа на аналогията, т. е. така си мисля. Ако излезем извън това поле на чисто субективни и често лишени от всякаква логика, невъзможни за доказване усещания, можем да се опитаме за разсъждаваме – приличат ли си двата кабинета и по какво. Целта е да се опитаме да прогнозираме доколко стабилно и дълготрайно ще е настоящото управление.

Първо, днес имаме коалиционно правителство без мнозинство в парламента, т. е. правителство на малцинството, което има парламентарна подкрепа от партия извън управленската коалиция. Правителството на Беров беше създадено чрез поемане на ангажименти от страна на парламентарните сили, като ДПС е носител на мандата, а в кабинета присъстват водещи партийни фигури като вицепремиери, които гарантират подкрепата на своите партии. Следователно, ако се опитаме да даваме имена, кабинетът „Беров“ е категорично кабинет на поета отговорност, но не споделена между партиите. И до днес това управление се приема за нещо без лице – нито е партийно, нито е експертно, по-скоро правителство извън времето на партийната власт. И може би затова усещането на хората е за правителство, което не е ясно какво прави и защо, нито кой отговаря за последствията или липсата на такива.

Настоящото правителство носи много ясна отговорност за партиите, която на първо място ще се изрази на електорално ниво и засяга подкрепата на избори. Затова правителството на Беров никой не харесваше, но и никой не махна, докато правителството на Желязков някои харесват, други не, но никой засега не иска да го маха. Партиите, които са в коалицията, защото нямат натрупани позитиви, с които да се изправят пред гражданите по време на избори и да искат подкрепа. Партиите, които са извън нея, защото нямат достатъчно електорална сили и още повече защото нямат никакво предложение кой да управлява. Всъщност всяка партия иска тя да управлява, но без никой друг – мечта, далеч от суровата реалност.

Второ, и двата кабинета са резултат от политическа нестабилност и загуба на сили на основните партии, следователно говорим за правителства, за които най-важното е, че са били съставени. Така, неочаквани от никого, не особено желани и долюбвани, и двете правителства са резултат от разрешаване на една необходимост. Което ги прави толкова устойчиви, колкото време е необходимо на партиите да намерят друг работещ вариант. Да се отива на поредни избори не е вариант в двете анализирани ситуации. Още повече че няма алтернативно мнозинство и дори да се отиде на избори, пак тези партии, които управляват, ще решават въпроса с конструиране на правителство. Това създава една стабилност, която изглежда силно нестабилна, но на практика колкото по-безсилни са партиите, особено от опозицията, да предложат алтернатива, толкова по-продължителна ще става изглеждащата нестабилна власт.

Трето, основната цел и на двете правителства е да се спре цикълът на задълбочаваща се политическа нестабилност, което да даде възможност на държавата (институциите, администрацията) да функционира. Това фокусира вниманието и на граждани, и на опозиция върху това как работи правителството. Обичайно в такава ситуация нараства желанието на опозицията да внася вотове на недоверие, да организира различни протести и да бъде глашатай на недоволството. Правителството на Беров е правителство на СДС с парламентарната подкрепа на БСП и ДПС. Припомняме, защото тогава СДС внася 6 вота на недоверие срещу собственото си правителство, организира и редица протести и дори гладни стачки. Това продължава 2 години.

Правителството „Желязков“ е коалиционно, при това никой от партньорите в тази коалиция няма желание да го сваля. Но има обща черта и това е, че само ГЕРБ може да свали правителството, тъй като неговото оттегляне не може да бъде компенсирано като гласове в парламента. Ако проследим внимателно политическите процеси, ще се съгласим, че съществуват 2 чисто политически събития, от изхода на които зависи в максимална степен отношението на ГЕРБ към правителството. Първото са президентските избори, а второто – местните избори. За ГЕРБ е ключово важно да бъде партията, имаща победа на президентските избори. Да, те устояха на падането от власт през 2021-ва, после отстъпиха лидерското място, върнаха си го, върнаха се и във властта. Но уроците от тези 4 години би трябвало да са усвоени. А изводите от тях са, че не бива да се подценява президентската институция и че електорална победа на мажоритарни избори унищожава всяка атака срещу електоралните и властовите възможности на ГЕРБ. За да постигнат висок резултат на местните избори, които дават възможност за устойчиво присъствие на терен за всяка една партия, както и да работи консистентно с гражданите, което е условие за висок резултат по време на избори, е ключово важно да са победили в персонална надпревара. Пропорционалното гласуване е стабилизирано и там ГЕРБ е овладял корозионните процеси, но относно персоналния избор все още има проблеми – примерът с Варна, както и липсата на силна фигура в София са достатъчни, за да илюстрират твърдението.

Победа на президентските избори освобождава ГЕРБ от хабене на ресурс във войната между институциите в опит да се докаже кой е водещ и решаващ за политическите процеси в България. Победа на президентските избори дава възможност на ГЕРБ да превърне в нищожни рисковете за номиниране на силни фигури и спечелване и на местната власт. Победа на президентските избори ще извади от употреба темата за неуспехи на правителството в процеса на влизане на България в еврозоната. Премахване на властови център, оспорващ властта им, както и минимизиране на резултата от атаките по темите корупция, завладяна държава и евро – достатъчно валидни аргументи, за да сме сигурни, че ГЕРБ ще се съсредоточи върху президентските избори и падането на правителството не просто ще им пречи – то би обрекло на неуспех изпълнението на гореказаното.

Ако ГЕРБ няма причина да сваля правителството поне до местните избори, т. е. в близките 2 години, стабилността и продължителността на управлението остава да зависят единствено от 2 фактора – дали „ДПС-Ново начало“ ще продължи да подкрепя правителството и да създава мнозинството му в парламента и дали опозицията може да се обедини и да представи управленска инициатива. За „ДПС-Ново начало" важна стъпка в постигане на целите е елиминирането на трети играч в лицето на един бъдещ президент, който да внася дестабилизация и несигурност в изхода от чисто партийните битки.

Вторият фактор е алтернатива на управлението, което трябва да създаде опозицията, за да гарантира възможност да свали управляващите и да заеме тяхното място, т. е. да формира правителство. ПП-ДБ са заети в битки за собственото оцеляване на второто място и съхраняване образа си на борци срещу корупцията. Следователно за тях на първо място стои решаването на проблема с обвиненията за корупция в двете най-големи общини, които техни кметове ръководят. И едва победа на този терен ще им освободи ресурси и възможности да тръгнат към битка за изпълнителната власт. Така че те ще са заети с протести и опити да превърнат обвиненията в политическа атака. Успоредно с това ще поддържат огъня на битка срещу управляващите, т. е. ще внасят вотове на недоверие. Но ако съдим по историческите аналогии с други подобни ситуации на крехко правителствено мнозинство и сложна политическа коалиция, нестабилното правителство трудно се сваля от власт.

В заключение, желанието на политиците и партиите винаги се сблъсква с реалността на политическите процеси и трендове. Колкото по-прагматично се адаптира една партия към тях, толкова по-устойчиво може да следва целите си. За съжаление, българската опозиция подхожда твърде егоцентрично и е доминирана от желанията си, а не от възможностите си, което обрича действията ѝ на трудности, както и отдалечава реализация на целите им. Затова въпросите за това какво ще се случи в политическия процес в резултат на пореден вот на недоверие и дали протестите ще променят политическата ситуация, са по-скоро губене на време. Време, което за гражданите трябва да е посветено на преодоляване на рисковете и за гарантиране на сигурност в икономическото и финансовото функциониране на държавата.