Сагата с бедстващата жена от Плевенско продължава

Каквото и да правя, мисълта за бедната жена от Плевенското село, за която разказах миналия път, ме връхлита отново и отново. Приятелката ми, която се погрижи за нея, вече се върна в Испания, а аз отново посягам към телефона, за да ми разкаже докъде стигнаха добрите ѝ дела.

Водена от сентенцията, че „умението да понасяш бедност е добродетел“, и твърдението, че честата причина за бедността е честността, непрекъснато си задавам въпроса как един млад човек, изпаднал в подобна черна дупка, години наред пред очите на съселяни, кметска управа е живял в такава нечувана бедност? Що за сърца имат тези, допуснали да се случи всичко това?

Звъннах и чух милия глас, в който долових и вълнение, и възмущение. Приятелката ми просто четеше мислите ми: „Реших да я заведем до Плевен, за да ѝ издадат лична карта и акт за раждане. Не можеш да си представиш какво изпита жената, когато ѝ казах, че ще ходим в Плевен. Очите ѝ блестяха, радваше се като малко дете. Повече от 20 години не бе напускала селото. В „големия“ град срещнахме бездушието и високомерието на администрацията – на хората, които по закон трябва да служат на гражданите. Едно задължение, отдавна забравено от болшинството служители, с навирени носове, превърнали се в слуги на парата. 30 лв. струваше личната карта и 10 лв. актът за раждане. А тя, милата така се радваше на всичко от душа“.

Попитах я как така бързо набави дрехи на бедната жена. Сподели, че се обърнала към най-близките си хора – майка, снаха, свати, и всеки помогнал с каквото има.

„Знаеш ли, мила, не спираше приятелката ми, къщата на тази жена е много малка, но на прозорците вместо стъкла има ламарина и найлон. Вратите вътре са избити“. Потреперих, когато сподели причината за това. Покойният ѝ брат чиракувал и за да не му плащат, го хранели и поели. В една студена зимна нощ така добре го напоили, че пиян пада на пътя и умира. А във вечерите, когато се прибирал пиян, блъскал и къртел вратите. Боже, кое е спасило тази жена от зимния студ, от пиянството на брат ѝ, от страха и стреса?

„Но знаеш ли, сега съм решила да се обърна към един изключително сърдечен и всеотдаен човек с гореща молба да посети селото и с очите си да види каква бедност съществува в XXI век, как се страда и „живее“, каза приятелката ми.

Да, все още има състрадателни и съпричастни хора с големи, чисти и искрени сърца. Моята приятелка ме увери в това, че само човек, изпитал нещастието, може да съчувства на нещастието на другите. Евреите казват: „Който душа има, душата разбира“, а арменците твърдят, че нещастието на бедния разбира само бедният! Искрено се надявам добротата да победи, човекът, към когото е решила да се обърне, да откликне на молбата ѝ, за да може една млада жена да заживее нормален и достоен живот! 
 
Валерия Стефанова