Петър Волгин: Защо ЛГБТ активистите са в истерия    

Азбучна истина е, че българският парламент е една от институциите с най-ниска степен на доверие. Когато настоящото Народно събрание започваше работа в началото на юни, се оказа, че едва 9% от българските граждани го одобряват, докато близо 70% не вярват, че ще свърши нещо смислено. Със сигурност и в момента, когато приключва работата на сегашния парламент, цифрите не са по-различни. И все пак има ситуации, макар и рядко срещани, при които депутатите успяват да ни изненадат приятно и да гласуват не както са им наредили бизнес партньорите и началниците от чужбина, а така, както е добре за мнозинството български граждани.

Точно това се случи миналата седмица. По инициатива на „Възраждане“ парламентът прие поправки в Закона за училищното и предучилищното образование, с които се забранява популяризирането на идеи и възгледи, свързани с „нетрадиционна сексуална ориeнтация или определяне на полова идентичност, различна от биологичната“. Така беше сложен край на едни крайно порочни и вредни за страната ни практики, които по същество насаждат у децата и тийнейджърите усещането, че могат да си избират и сменят пола, както и когато си искат, и че едва ли не е престижно да си „небинарен“, „трансджендър“, преди обед да се пишеш момиче, следобед – момче, а към полунощ нещо трето или трийсет и трето. Някой ще каже, че в „развития Запад“ било точно така и че трябва да следваме точно тези идеи, ако искаме и ние да бъдем „модерни“ и „развити“. Подобно маймунско следване на чуждите моди, разбира се, не е от днес. Описал го е още Добри Войников в „Криворазбраната цивилизация“ и неслучайно тази пиеса, публикувана за първи път през далечната 1871 г., не е загубила нищо от своята актуалност. Имало е тогава, а ги има и днес такива българи, за които е достатъчно, че нещо става популярно в чужбина, за да пожелаят то моментално да бъде присадено и в България. За жалост, ние сме известни с това, че обикновено бързаме да наложим на българска почва такива чужди тенденции, които са свързани не с високата култура и с постиженията на човешкия дух, а с неща, в които няма нищо смислено.

Да, няма спор, че днес в „развития Запад“ ЛГБТ идеологията е на пиедестал. Навсякъде могат да бъдат срещани нейните проявления – в политиката, в науката, в обществения живот, в откриването на Олимпийските игри. Според основните постулати на тази идеология не е важно какви качества притежаваш, не са важни способностите. Можеш да си неталантлив и мързелив, обаче е достатъчно да се обявиш за гей, лесбийка, представител на 78-ия пол и веднага ще бъдеш назначен на високата позиция. Защото, нали според ЛГБТ идеологията трябвало да уважаваме „различните“ и да им осигуряваме всякакви възможности за развитие.

Подобен тип мислене води директно до тотален упадък на обществото. Една от основните причини за рухването на онзи строй, който се наричаше „развит социализъм“, беше, че при него на ключови позиции се назначаваха не кадърни и работливи хора, а верни „партийци“. Е, сега е същото. Само дето днес не става дума за „вяра в идеите на комунизма“, а за споделяне на „ценностите на ЛГБТ и различността“. Думите са различни, но принципът е един и същ. Напред вървят не талантливите, а онези, които се кълнат в правилната идеология. Няма как едно общество да просперира, при положение че се управлява от идеологически верни некадърници.

Ето защо е толкова важно решението, което мнозинството от депутатите в нашия парламент прие за забраната на пропагандирането на ЛГБТ идеологията в училищата. Те поставиха важна преграда пред упадъка на страната ни. Това, че евроатлантическите анализатори и политици ги обвиниха във всички възможни прегрешения, е доказателство, че въпросните народни представители са направили нещо наистина полезно за страната си.

Струва си наистина да погледнем внимателно към онези, които истерично започнаха да пищят срещу промените в Закона за училищното и предучилищното образование. Слушайки ги, човек може да остане с впечатлението, че в България се възцарявал някакъв нов тоталитаризъм, който забранявал всякаква различност. Подобни внушения са толкова изначално глупави, че дори изглежда неудобно да им се отговаря. И все пак трябва. Защото забраната на ЛГБТ пропагандата в училищата изобщо не означава „преследване на хомосексуалните хора“. Напротив, никой не пречи на никого да прави каквото си иска в личния си живот, да се изживява като „мъж, жена или хермафродит“, както беше написал Христо Ботев. Това, което мнозинството от депутатите направиха, беше да забранят пропагандирането на този „лайфстайл“ в училищното и предучилищното образование. Да, когато някой е навършил пълнолетие, той може да прави със себе си каквото поиска. Но е изключително опасно да твърдиш, че същото може да прави някое 10-годишно момиче или 12-годишно момче. А точно това вършат служителите на безбройните евроатлантически НПО.
Въпросът защо го правят също е доста интересен. Едва ли подобни хора са чак толкова влюбени в ЛГБТ идеологията, че дори са готови да се търкалят всяка вечер по жълтите павета в нейна защита. По-скоро водещият мотив в тяхното поведение е съвсем различен, материалистичен и нямащ нищо общо с безкористността. Всички знаем, че има множество западни фондации, които осигуряват стабилно финансиране на български НПО, които пропагандират ЛГБТ идеологията. Така че настоящият рев на служителите на тези наши фондации няма нищо общо с принципността. Въпросните граждани и гражданки огласят ефира със стенанията си, защото виждат как заради промените в законодателството един огромен финансов ресурс никога няма да попадне в джобовете им. Вече няма да могат да организират курсове в българските училища, по време на които да учат нашите деца колко е прекрасно и „куул“ да бъдеш „небинарен“. Вече няма как да пропагандират сред подрастващите най-извратените практики на ЛГБТ идеологията. Просто защото няма да има финансиране за това. А нашите НПО герои отдавна са доказали, че не правят нищо безплатно, че ако няма грантове, няма и съответната дейност.

Абсолютно същата истерика разиграваха абсолютно същите хора и когато Конституционният съд обяви за противоконституционни текстове в Истанбулската конвенция. И ревът на нашите активисти не беше заради „нарушените права на жените“. Ревът беше заради осъзнаването на факта, че няма да могат да се възползват от един толкова огромен финансов ресурс, осигуряван от чужди фондации. Както тогава, така и сега не става дума за никаква принципност. Става дума за най-обикновена алчност.