Когато България е зад желязната завеса, един млад мъж с бакенбарди като Елвис Пресли и глас, който носи духа на Америка, започва да пее песните на Пол Анка и Елвис в софийските барове. Това е Боян Иванов, който тръгва по пътя на музиката още на 6 години. Започва с цигулка, но буйният му характер го отвежда в наказателна рота, където го приемат като кларнетист. „Гадно ми беше кларнетчето, не можах да го обикна“, признава по-късно. Истинската му страст е пеенето.
На 16 вече пее в нощните заведения на София, а на 18 тръгва по концерти из страната. Става солист на „Балкантон“ и на оркестъра към Комитета за телевизия и радио. Първият му хит – „Зеленоокото момиче“ – го прави разпознаваемо име. Участва в първото издание на „Златният Орфей“ през 1965 г., където печели награди с песни на Атанас Бояджиев и Петър Ступел. Следват участия в Сопот, Полша, концерти в Куба и Европа.
През 1972 г. Боян е основна фигура в програмата на „Кукери“ в Златни пясъци. Там се запознава с джаз певицата Светла Гостева – жената, с която ще сподели 37 години от живота си.
Прави по 150-200 концерта на година, знаят го във всяко градче на страната.
През 90-те години, заедно с Борис Годжунов и Борислав Грънчаров, създава триото „Бо Бо Бо“, което издава албума „Момчета с късмет“ и прави юбилеен концерт в НДК. Последната му изява е през 2009 г. на юбилея на композитора Стефан Димитров.
През юли 2012 г. след триседмична почивка в Резово на вилата на Йорданка Христова Боян е приет в болница в Бургас с тежък инсулт. Умира на 9 юли на 68 години. До последно до него е съпругата му.
„Не искам ни опело, ни музика – нищо. И на църква не ходя, гаден атеист съм. Низш човек... Пял съм. И какво от това – никъде не може да се намери диск с моя музика. И правилно. Кой да ги произведе и защо – ще си купиш ти и още трима. Аз съм отдавна мъртъв. Не се бунтувам вече. Диабетът свърши своето. Всичко боли – корем, глава, крака, мускулите атрофират. Не обичам болни стари хора. Не обичам себе си“, казва Боян Иванов с горчива ирония година преди да почине. Притиснат и сякаш озлобен от диабета и с пенсията от 181 лв. за инвалид първа група, в последните години от живота си той се затваря за света, сякаш се е отказал да живее.
„Никога няма да запея, не ме интересува, сякаш никога не съм излизал на сцена. Не слушам вече музика. Отчаян съм, в световен план в музиката се изчерпа всичко. Това, което съм направил, е отдавна в гробищата. Не обичам стари хора като мен. Не обичам вече българите, не ги уважавам – прост народ с лош вкус във всичко. Не го казвам от позицията на неразбрания и недооценения – аз мразя и себе си“, казва с болка той приживе.
