Сатиричният театър отбеляза подобаващо цял век от рождението на най-прочутия наш комик и всенароден любимец със спектакъла „100 години Георги Парцалев“ в зала 1 на НДК. В него участва цялата трупа на Сатирата, както и голямата Лили Иванова.
„Имах щастието да познавам лично безсмъртния Парцалев. От съвместната ни работа разбрах, че великият актьор е и велик човек“, каза неотдавна певицата. Спектакълът възкреси за публиката някои от емблематичните роли на големия комик, играл цели 32 сезона в най-добрите години на този театър. Това стана с помощта на специално изработена холограма.
При тази технология актьорската игра се представя от истински актьор в реално време, но това, което зрителите виждат, е образът на Георги Парцалев. По този начин присъстващите в зала 1 на НДК съпреживяха възможно най-реалистично присъствието на великия ни актьор отново на сцената.
Известно е, че актрисата Латинка Петрова, също звезда от Сатирата, е била една от най-близките приятелки на Парцалев. Пред „Ретро“ тя сподели свои спомени за гениалния ни комик.
– Г-жо Петрова, вие сте били една от близките приятелки на Георги Парцалев, какъв човек беше той, когато не беше на сцената и не се е чувствал длъжен да забавлява хората около себе си?
– Добър човек, с душата на дете. Пацо беше истински откровен, приятелски настроен, винаги готов да помогне, да даде шанс, да даде съвет на всеки, който му каже „Добър ден“. Джентълмен. Той никога не се е борил за роли, никога не се е борил за пари. Беше образован човек, четеше много, интересуваше се от всичко, но никога не налагаше своите мнения.
– А какво го натъжаваше?
– Най-голямата му тъга беше, че не можа да направи семейство и че си нямаше дете. Искаше да си осинови детенце, да го кръсти Жорж и да го облича като едно Жоржче с цилиндърче, с фракче. Фантазираше си го много това. Но той не можеше да осинови дете, защото не беше семеен. Тогава такива бяха законите. Сестра му трябваше да осинови детето, защото тя имаше семейство, а той да го гледа. Тя обаче се оказа голяма егоистка, не пожела да го направи и така си остана.
Самотата беше голям приятел на Парцалев.
Той сядаше в ресторант и на масата му почваха да идват хора, които се правеха, че го познават. Казваха: „Бяхме заедно в казармата“, бяхме заедно еди-къде си, а той: „Никъде не сме били заедно“. И сядаха уж да пият по едно и така от двама души ставаха 20 на масата. Да пият и да ядат на негова сметка. Но това му беше животът. Като светкавица. Влезна и си отиде.
- Имате ли любими забавни случки с него?
– Винаги аз шофирах, защото той нямаше собствени кола и жилище. Тръгваме за Кюстендил и по средата на осевата един с велосипед – викам отдясно ли да го мина, отляво ли... И изведнъж хоп – в нивата, която тъкмо беше разорана. Гумите на колата потънаха до половината. Той вика – Лоте, жив съм, ти жива ли си? Излязох на пътя, отсреща камион с роми. Махнах да спрат, викам, искате ли да видите Парцалев. Слязоха всички от каросерията и на ръце изнесоха колата. Не сме стояли и 10 минути в тази угар. Тогава разбрах какво значи да те обичат хората.
– Завиждаха ли му негови колеги заради огромната любов, която народът изпитваше към него?
– Естествено, завиждаха му, това е нормално, особено в театъра. Гледаха го в ръцете, в джоба, колко го обичат, колко го аплодират... А той се притесняваше преди всяко излизане на сцената. Ръцете му бяха мокри, дланите му се изпотяваха и вика: „Гледай, вълнувам се“. Викам: „Бе, кажи само „Добър вечер“, ще е достатъчно“. Като излезе вече пред публика, беше добре.
– Какви бяха отношенията му с Георги Калоянчев, другата голяма звезда на Сатирата?
– Нормални, колегиални. Но понеже Парцалев не беше член на никаква партия, просто не го вписваха в партийната ядка там. Затова стана и много късно народен артист. Всичко късно му дойде в живота, за съжаление, не можа да си изживее върха, блясъка на кариерата.
– Имаше ли роля, която е мечтаел да изиграе, но не се е случило?
– Мечтаеше да изиграе Дон Кихот. Направиха някакво подобие на „Дон Кихот“, но това не беше по Сервантес, а някаква компилация. Той се идентифицираше с Дон Кихот. Той беше такъв – борещ се с вятърни мелници. Бори се с тях в живота. Душа, човек. Душичка.
– Кога се видяхте за последно и какво си казахте?
– Последно се видяхме, когато той беше в Правителствена болница. Аз ходех всеки ден да го виждам. Той даже се пошегува, защото в съседната стая беше патриарх Максим. Казваше: „Патриархът, Божи човек, пък и той с жлъчка“. Шегуваше се с всичко. Но накрая му отслабнаха ръчичките, пръстените му падаха и той ги държеше в шепичка. И само ми се хвалеше, че няма СПИН, че не е заразен, че не е опасен. Беше болен от левкемия, и то вследствие на Чернобил.
– Говори се, че не е бил сред любимците на Тодор Живков?
– Е, да, така беше. Те едва го измъкнаха от делото, за да не отива там в кюпа. (Бел. ред. – През юли 1964 г. в София при закрити врата започва дело срещу 26 хомосексуалисти. Техният социален профил бил различен, сред тях имало културни дейци, някои били семейни. Георги Парцалев не е бил сред обвинените, но мълвата го свързала с процеса в съзнанието на хората.)
Да, не го тачеше ЦК-то, понеже не беше член на партията. Всички бяхме под чертата. Това беше част от играта.
– Смятате ли, че неговата различна сексуална ориентация му е създавала проблеми в кариерата? Това коментираше ли се в тези времена?
– Естествено, но бяха толкова диворасли хората, които се занимаваха с тези неща. Те не знаеха, че това е родова травма. Човек се ражда така. Едва сега започват да проглеждат хората за онези с по-различна сексуална ориентация. Едва сега започнаха да се събуждат и да разбират, че това е природа и човек не го иска специално да е така. Просто нещо в ДНК-то е сбъркано.
– Има ли днес актьори, които се доближават до комедийното майсторство на Парцалев?
– Не, много е рано да се каже. Това е проверка на времето. Парцалев бе просто белязан свише да бъде точно такъв. Той най-малко е очаквал, че ще получи такава слава. Но това е Божа работа. Много е рано да се говори за комедианти, които могат да бъдат наследници на Парцалев. Всеки е уникален посвоему. Но така някой силно да впечатлява сега и да кажем: „Без този смях не мога“ – няма такъв колега. Просто няма. Още повече че става много комерсиално комедийното изкуство и всеки се изхвърля да прави комедия. А това е дар Божи.
Все още няма коментари