Докога ще чакаме някой да дойде и да „оправи нещата“?

Докато социолози, политолози и всевъзможни говорещи глави се опитват да преценят откъде се преля вот към формацията на бившия президент Румен Радев "Прогресивна България", една българка, лекар, която от години живее зад граница, но е изключително активна в позицията си за ставащото в страната ни, прави своя болезнен коментар по темата.
 

Ето какво пише д-р Йовка Джабарска по темата на стената си във Фейсбук: 

Казвате ми: „Румен Радев е избран от народа“.

Аз питам – кой народ?

Онзи народ ли, който с десетилетия стоеше и гледаше как държавата се разгражда парче по парче, как ценностите се подменят и въпреки това продължаваше да мълчи, да търпи и да се адаптира към ненормалното като към нещо напълно естествено?

Онзи народ ли, който вече 30+ години живее в постоянна криза – икономическа, социална, морална, но най-вече духовна, защото, когато хората започнат да мислят само как да оцелеят до утре, те спират да мислят за утре изобщо?

Кой народ?

Народът с катастрофална раждаемост, който най-бързо изчезва, докато се опитва да оцелее.

Народът, който е свикнал да оцелява, а не да живее достойно.

Народът, който често вярва, че „далаверата“ е по-сигурна от труда, защото системата го е научила, че честността не се възнаграждава.

Кой народ?

Онзи с най-високата смъртност в света ли? Онзи, първият по сърдечносъдови заболявания?

Онзи, където хората умират болни и млади?

Мога да изброявам много ....

Този народ го усетих още като дете – не вчера, не днес, а тогава, когато бях на 12-15 години и вече виждах неща, които едно дете не трябва да вижда, и разбирах истини, които не трябва да осъзнава толкова рано. И тогава реших, че не искам да приема това за нормално и че не искам да си погубя живота в среда, която не дава шанс, а само изисква да се приспособиш към липсата на шанс.

И днес ми казвате, че „народът е избрал“.

Същият този народ, който избра Симеон Сакскобургготски с надеждата за чудо, после Бойко Борисов, после Слави Трифонов, после Кирил Петков и Асен Василев – и всеки път с една и съща наивна вяра, че този път някой ще дойде и ще „оправи нещата“.

И всеки път разочарование. И всеки път нов спасител. И всеки път същият резултат.

Аз не съм избягала. Аз просто отказах да приема това за нормално.

Отказах да оставя други да вземат решения, които пряко вредят на живота ми и на живота на моето семейство – защото съм го виждала с очите си, защото съм го живяла.

Виждала съм родители, които не могат да свържат двата края, въпреки че са работили цял живот. Виждала съм как хора се самоубиват от стрес, от безизходица, от липса на перспектива. Виждала съм как системата активно те дърпа надолу, ако ѝ позволиш.

Затова пак питам – не от злоба, не от омраза, а от реалност:

Кой народ?

И може би по-важният въпрос, който никой не иска да си зададе на глас, е: Докога ще чакаме някой друг да ни оправи, вместо да признаем, че проблемът не е само в тези, които избираме..., а и в начина, по който избираме?