Радев си организира героичен триумф с цар Самуил

Отдавна не бяхме присъствали на толкова величествен национален ритуал. Може би сравним по емоция с многохилядните протести, които белязаха последните няколко политически години. Но връщането на костите на цар Самуил – и на неговия син и племенник – станаха част от националната политическа митология. Хилядно множество от хора, изпълнени с емоции – едни ръкопляскат, други се кръстят, трети плачат. Това е картина на отлично замислено, организирано и изпълнено събитие. Ритуал с паметна значимост и гарантирано присъствие в историята ни като народ. Както се казва – записаха се. Направиха го. В такива случаи се очаква всички да замълчат и да се преклонят. Но не… и тук въпросите и съмненията натежават. Защо? Защо общественото мнение не слага точка след този исторически завършек на усилията на редица български държавници и политици?

Първо, защото има няколко въпроса, на които общественото мнение така и не получава адекватни отговори. Всъщност въобще не получава отговори. От една страна, логично и очаквано. Властта си организира един триумф – това е политически ритуал от зората на политиката. Векове монарси и владетели са строели триумфални арки като символ на грандиозна победа. На тях са изобразени даровете и заграбеното от победените. А народът ликува и обсипва владетеля с цветя и любов.

Днес никой не строи триумфални арки, но символът и ритуалът остават – има победител, герой и народ, който ликува и възхвалява героя, гордее се с него и със себе си. В настоящето триумфът като политически ритуал остава, но и прагматизмът съществува: какво сме дали, за да получим възможността да триумфираме? Липсата на отговор обяснява огромния брой интерпретации, догадки, постове, мнения, анализи и претенции за истина. И това ще продължава, подклаждано от странното нежелание и на другата страна да каже какво е получила. Да, от онова, което четем и слушаме, става ясно, че има размяна. Но нежеланието информацията да е официална, процесът на договаряне да е публичен и хората да могат да оценят мястото, ролята и значението на всеки един от участниците в този процес го превръщат в подозирана сделка, в която най-вероятно и нещо губим. И колкото повече властта мълчи, скрита от веещите се знамена на триумфа, толкова по-малко оръдейните салюти могат да прикрият подозрителната тишина на това мълчание.

Второ, разбира се, логичен е и въпросът защо точно сега? В разгара на една президентска кампания, която все по-откровено ни се представя като завършила, преди дори да сме гласували. Костите на цар Самуил и ритуалът по тяхното посрещане в Родината визуализираха една странност на политическата ситуация – липсата на министър-председател, която се компенсира с един бивш президент и един бъдещ такъв. И това не е въпрос на държавен протокол. Това е въпрос как да подменим настоящето с неговите ежедневни проблеми с миналото, неговото ритуализиране и митология, която да ни представи героя. Но този герой – в случая в множествено число, използва националния ритуал с различна цел. За Радев е ключово важно да се види тази картина на многохилядно множество, горящо от благодарствени емоции, породени от патриотичната гордост, че цар Самуил е наш, а не е върнат на македонците. Какво по-силно послание от този образ на политика, който успява да направи нещо, което другите не са успели – да получи признание, одобрение, да покаже сила, да олицетвори и въплъти мечтите на българите. Някак напомня картината на таен възторг и надежда от времето на Възраждането, когато българите са си предавали от уста на уста заклинанието на разчетения акроним „Туркия ке падне“ и са разпознавали лицата на онези борци, които ще въплътят в реалност мечтата им.

За Радев е важна асоциативната верига – той може, той побеждава, той ще го направи, изградена с това събитие – да се прилепи към решаването на проблемите, които истински тревожат българите. Позитивната емоция от посрещането на останките на цар Самуил ще остане, както казах, записана е в историята, закрепена е в паметта с картините на триумфа. Но успоредно с нея остава негативната емоция, породена от изпразващия се джоб, в който ни се налага все по-често да бъркаме. И липсата на каквото и да било внимание от страна на правителството към конвергенцията на доходите, след като успяхме да постигнем така бързо конвергенция на цените с тези в най-богатите европейски страни. Затова и в ритуала по посрещането на костите на цар Самуил, както и в останалите събития, които той прави, а не в които е въвлечен, Радев е в образа на президент – обединяващ и изразяващ нацията. Човекът, който ни прави горди с миналото. Тук големият проблем не е само в това, че от премиера българите очакват да са доволни и да се гордеят с настоящето. А в това, че самият Радев се преживява именно като президент и държавник. За него са важни ритуали като този за цар Самуил, защото те го показват пред българите като герой, който ни носи гордост и слава. Докато за един премиер от първостепенна важност трябва да не е миналото, а днешният ден и не овациите и любовта на цял народ, а признанието и доверието на онези, които са му повярвали и с вота си са му дали властта.

За Йотова този ритуал е един от пиковете в предизборната кампания, защото тя е единственият кандидат, който е част от постигната национална гордост. Демонстрираната за пореден път близост с Радев е не просто част от ореола на националния герой, а и предоставя на неговите над милион избиратели мотив да я подкрепят на предстоящите избори – виждате какво можем да постигнем двамата като екип. Тук има само един проблем и той е в това доколко за избирателите премиерът и президентът трябва да са екип. И този проблем е създаден – парадоксално, от техния екип, защото за изминалите два мандата в президентството те доказаха силата на противостоенето и противоборството между институциите. Сега посланието е друго – като работим заедно, постигаме повече. Категорично вярно, но не за ситуация, в която цялата власт принадлежи само на една група в обществото. Така че дали триумфът ще помогне, или ще задълбочи рисковете пред нейната кампания, ще установим на изборите. Сега е ясно едно – това беше национално събитие, което работи само за един човек, защото е част от изграждането на образа на Радев като истинския, голям и силен български политик – еднакво мощен пред света и пред нацията. Затова той продължава да прави всичко, за да остава символичният държавник-президент на България, който е по-скоро изнервен, отколкото успешен в изпълнителната власт.

А дали заради удоволствието и радостта на политици и граждани сме сменили кон за кокошка, тепърва ще видим. И то не само след научните експертизи на костите, а и след като разберем икономическите, а не само символичните аспекти на политическия триумф по посрещане костите на цар Самуил.