Над село Владая, скрит сред вековните гори на Люлин планина, се намира манастирът „Света Петка“. До него не се стига лесно – тесен и стръмен път се вие през диви храсталаци и каменисти наклони, а по пътя често има глутници бездомни кучета, сякаш самата природа пази светинята от любопитните. Пътят е изпитание, но и своеобразно очистване.
Манастирът не е голям, но атмосферата му е така наситена, че времето там сякаш застива. Тежката тишина е прекъсвана единствено от пеенето на птиците и лекия полъх на вятъра, който носи аромата на тамян, билки и стар восък. Аязмото в двора извира от подземна пукнатина в скалата – казват, че водата му идва от самото сърце на земята и е заредена с благословията на света Петка.
Хората идват тук с надежда. Всеки носи болка, тайна, страх. Но си тръгва различен. Говори се, че тази земя е избрана неслучайно – преди стотици години монаси, преди да бъдат избити, заровили икони и светини под стар каменен кръст, за да ги скрият от завоевателите. Земята попила молитвите им и до днес отдава от тази сила на онези, които вярват.
Една от най-странните и разказвани истории тук е за многодетно семейство от самата Владая. Бащата, Георги, бил почтен човек – работлив, грижовен, но след като изгубил работата си, започнал да пие. Алкохолът го превърнал в звяр. Агресивен, отчужден, забравил дори имената на собствените си деца. Домът им станал пуст и страшен, а майката – Василка, едва събирала сили да се грижи за петте си деца. В отчаянието си една сутрин тръгнала пеша към манастира, без храна, без вода, само със снимка на мъжа си в ръка. По пътя си тя повтаряла една-единствена молитва към света Петка. Когато стигнала до манастира, се помолила пред иконата с думите: „Не за мен те моля, света майко, а за децата ми – върни им баща, а не демон“.
Същата нощ, докато Василка нощувала край оградата на манастира, Георги в къщата долу сънувал странен сън – жена в черно, с покрита глава и светли очи, го гледала и му прошепнала: „Изпий вода от корена, ако искаш да се върнеш“. На сутринта той станал, сякаш никога не е пил. Вдигнал се от леглото, облякъл се, отишъл до чешмата в двора и започнал да плаче, както не бил плакал от дете.
След няколко дни самият той тръгнал по пътя към манастира. Качил се мълчаливо, разпънат между вина и надежда. Там, пред същата икона, паднал на колене. Оттогава повече не близнал алкохол, върнал се у дома и започнал да изгражда отново всичко, което разрухата му била отнела.
Местните още разказват тази история. Понякога показват на новодошлите пейката, на която Василка преспала, и казват, че там нощем мирише на тамян, дори и никой да не кади.
Все още няма коментари