Някога, в недалечното ни минало, като деца обичахме да ходим на село при баба и дядо по време на ваканциите. Свиквахме със селския живот, с работата, с животните и грижите за тях и помагахме с каквото можем в двора и на нивата. Дядо ми беше частен земеделец, с още десетина като него в селото, и не се поддаваше на агитациите за прословутата текезесарска колективизация, наложена ни по съветски модел. Това, разбира се, не се харесваше на селската управа, която му създаваше непрестанно неприятности, надявайки се да го принуди да преклони глава. Облагаха го с несъразмерни данъци, акцизи и ред други задължения. Отнеха му плодородните ниви, които бяха на равно място и в близост до селото, като ги замениха с чукари чак в землището на съседното село.
Не спираха да измислят нови и нови препятствия с цел да го сломят и приобщят в колхоза. Не го включиха в плана за електрификацията на селото и дълго време беше на газена лампа и фенери за наглеждане на животните. Отказваха му да ползва селската вършачка и се налагаше да вършее на хармана, с диканята и конете, с които преди това беше превозил снопите от нивите, в покрайнините на съседното село. Пращаха му подставени лица да го дразнят и предизвикват и дори успяха след един такъв инцидент да го осъдят и изпратят в затвора в Черни Осъм за няколко месеца, надявайки се да въздействат на баба ми през това време и тя да подпише вместо него. Но не познаха!
Той беше истински земеделец, влюбен в земята, завещана му от неговия баща, загинал във войната още в ранното му детство, и за него тя беше всичко.
Спомням си една кампания в селото за изтребване на домашните кучета, които имаше във всеки дом. Както можете да се досетите, започнаха от него. Беше на двора и подостряше с брадвата на дръвника някакви колове, малко преди обяд. Кучето, което беше вързано на синджир, плъзгащ се по нарочно опънато арматурно желязо, за обхват на по-голям периметър за охрана, наостри уши и започна да лае. Встрани от портата, над дувара, се появиха двама смелчаци с пушки, явно бяха ловджии, изпратени по предназначение. Подвикнаха неколкократно:
– Бай Тодоре, бай Тодоре! – но не получиха отговор от моя дядо, който продължаваше да си остри коловете на дръвника.
В един момент единият, явно по-ербап, прескочи дувара и се озова в двора, запътвайки се към кучето, опънало синджира до краен предел, не спирайки да лае неистово срещу неканения гост. В този момент моят дядо захвърли кола встрани и с брадвата в другата ръка тръгна срещу пишман ловджията и без да се спира, неколкократно му изкрещя:
– Напусни дома ми!
Явно неочквана реакция, която изпари изцяло наглата самоувереност на екзекутора, който мигновено реши да се върне обратно, но вече не беше толкова лесно да се преодолее голямата височина при тези екстремни обстоятелства. Все пак издрапа, и то навреме, защото в противен случай можеше да има непредвидими последствия. Това със сигурност не се е харесало на поръчителите и не след дълго успяха. Този път бяха използвали отрова. В един от следващите дни една сутрин баба забелязва неадекватното поведение на домашния пазач и го освобождава от синджира, за да не го затруднява във вече конвулсивните му опити да се изправи на крака. С последни усилия допълзя пред къщи и приключи земния си път с пяна на устата. Грозна картина, която никога няма да забравя.
Отдавна ги няма дядо и баба, няма ги колхозите, няма и животни по селата. А да не говорим за малкото останали хора на пределна възраст, на брой колкото пръстите на ръцете, продължавайки да вегетират в очакване на деца и внуци, загърбили отдавна родното село. Тъжна гледка на запустели дворове, изоставени ниви и имоти.
Антон Цаневски, Велико Търново
Все още няма коментари