Убийството в Пловдив – втори Петрохан  

Обществото ни, почти успяло да забрави трагедията Петрохан, отново настръхна. Докато Петрохан стана символ на гаврата с децата ни, Пловдив стана символ на гаврата на децата ни. И в двата случая се нагледахме на безотговорни родители, отказващи да приемат действителността майки, политици, институции и партии, медии и училище, гъмжащите от коментари социални мрежи – всеки и всички търсещи виновните, изразяващи страдание, кипящи от гняв и трагично безсилие. Но обединени в едно – виновен е другият, другите – без капчица прозрение, че и в двата случая става дума за нашите деца. Дали те са жертви или палачи, това са нашите деца.
Нито едно общество не е застраховано от кризи. Но начинът да се излезе от тях е да не се отказваме да ги преживеем, за да стигнем до решенията, които ще минимизират риска от нови такива. И е добре да се поучим от собствените си грешки. Защото и Пловдив ще се превърне в Петрохан – много шум за нищо. В поредното страдание и взрив на емоции. До новата трагедия, която ще е неизбежна, защото ние като общество не правим нищо.

Петрохан ни показа деца, зарязани от родителите си, оставени на произвола, волята и жестокостта на възрастните. Тази детска трагедия не можа да обедини нас, техните родители. Защото проблемът се политизира. Не в смисъл, че се търсеха и се намериха политически решения и действия. А в смисъл, че обществото взе да спори и да защитава – всяка група своя политически любимец. И всеки да ругае и клейми другия, лошия, не нашия, мразения. И всичко се изроди до едни бакалски сметки – коя година, кой е подписал, кой какви пари е дал… Хора, болно ни е обществото, щом спорим за такива неща. Тук спор няма – има едни погубени детски съдби и животи и единственото, което трябва да се направи, е да се накажат виновните. Независимо от това кой и кога е вземал решение. Независимо от това с какви благородни подбуди е подкрепял това безчинство. Защото докато се опитваме да спасим от наказание и възмездие „нашите политици“, нищо не може да променим.

А имаме нужда от промяна. Червените линии в едно нормално, а не прогнило общество са животът и щастието на децата. Друго няма. Или поне всичко друго е след това. Защото липсата на този принцип в практиката, а не във високопарните слова на българските политици води до онова, което се случи в Пловдив. Деца, които приемат мисия за спасение, която ги превръща в убийци. Защо? Защото всеки – вкъщи, на улицата, в училище, в социалните мрежи, в медиите, в приятелските групи, е убеден – няма държава, никой не се интересува и не решава проблемите ни, ние сами знаем и можем по-добре от всеки политик и институция да си ги решим. Ама ще нарушим закона – та българинът като цяло дори не ги знае законите, какво остава до това да ги спазва. Нещо повече, щом онези, по върховете на държавата и обществото – богатите, имащите власт – не ги спазват, аз защо да го правя?! И още – с връзки и пари се решават проблемите, следователно каквото и да направя, ще ми се размине. А пък имам и права, има демокрация, която в България се разбира като – аз мога всичко, никой нищо не може да ми забрани. И така, от малки децата ни свикват първо в семейството, после в училище, където те са тарторите, защото „парите следват ученика“, пък и мама и тате ще намачкат учителя, ако много знае и не пише шестици. Мрежите и медиите създават и налагат образи и модели на подражание, които са въплъщение на простащината с пари и самочувствие. А институциите и политиците са черешката на тортата – едните са доказателство, че кариера правят най-простите, най неподготвените, но най-послушните и верните. А другите са пример за това, че да си възпитан, да уважаваш другия, да признаеш авторитетите и да работиш за обществото означава да си балък, нещастник и част от стадото.

Резултатът са децата убийци от Пловдив. Със самочувствието на цяло поколение, че само то знае и може, че им е позволено всичко, че няма нужда от всеки друг, който не е като тях, не е от тяхното племе. Резултатът е очакван в едно общество, което се вълнува повече от клипчетата на случайно попаднали в политиката индивиди, отколкото от това защо сме допуснали младите да мразят старите, да са им досадни знаещите и да ги дразнят можещите.
Можем ли нещо да направим? Да. Да възпитаваме децата си в това, че имат и задължения. Да носят отговорност, да знаят, че има граници и правила, които да спазват, и че другите хора, дори когато са различни, са също толкова ценни като тях. И със собственото си поведение да им показваме какво означава да си човек и как да станат личности. А политиците – докато не започнем да ги наказваме за това, че нито знаят, нито могат, нито искат да си вършат работата, нищо няма да сме направили за нашите деца и за нашето общество. Защото безнаказаността започва от тях, минава през институциите и стига до семейството и обратно по спиралата.

В последните дни масово се иска наказание на децата убийци. Питам се кога ще поискаме със същата страст наказание за себе си, за да платим за своите грешки и за своите решения, с които системно проваляме не само обществото и живота си, но и унищожаваме живота на децата си.