Големият Христо Кидиков ще отбележи през октомври своя 80-и юбилей, както и 60 години от началото на кариерата си. Преди дни той бе член на журито на фестивала за стари градски песни „Ксилифор пее“ във Велико Търново.
Легендарният певец, който през 70-те години на миналия век стана герой на популярния пловдивски лаф „Цъкни ВЕФ-а да чуем Кидика“ (цялата фраза е „Майна, цъкни ВЕФ-а да чуем Кидика как се дере“), през дългогодишната си кариера е имал щастието да пее на почти всички континенти. За него е традиция да отбелязва своите годишнини, като изнася голям концерт в родния си Пловдив, където е започнал творческият му път.
От 15 години Христо Кидиков живее със съпругата си във Велико Търново, а в Балкана – между Трявна и Елена, има вила. Там си има зеленчукова градина, в която отглежда каквото му е необходимо и не се налага да го купува от пазара.
Певецът сподели пред „Ретро“, че навремето се е пенсионирал със 168 лв. Известно е, че повечето ни известни певци и музиканти не са могли да се пенсионират по каналния ред, тъй като документите им за трудов стаж и осигуровки навремето изчезнали след пожар в архивите на Държавно обединение „Концертна дирекция“.
– Г-н Кидиков, бяхте жури на конкурса „Ксилифор пее“ във Велико Търново. Харесвате ли старите градски песни?
– Закърмен съм с тях. Харесвам ги и в репертоара си имам няколко. Баща ми, който беше ветеринарен фелдшер, Бог да го прости, свиреше на китара, на мандолина, на банджо. С неговите приятели свиреха на различни инструменти. Не са правели концерти, но ходеха в различни заведения и чакаха някой да им даде по нещо – събиране на парсата се казваше. Едно време бомбетата бяха на мода и хората слагаха в шапката. Тази музика е непреходна. Малките деца я чуват от баби и дядовци. Надявам се, че сега, след фестивала, заради социалните мрежи повече млади хора ще научат за този стил музика – старите градски песни, шлагери и туристическите песни. Имаме планинарски песни. Преди бяхме свикнали да слушаме германците и тиролците и за нас беше много интересно как си извиват гласовете. Миналата година беше първото издание на този фестивал и повечето хора бяха от околностите на Търново. Тази година обаче имаше от почти всички краища на България. Голям е вече интересът, затова с организаторите сме много щастливи. Нека младите хора разберат, че всяко изкуство има своята сложност.
Аз си спомням как в моите млади години започнах първо с цигулка. Ама разбрах, че от мен няма да излезе Моцарт. После минах на пиано, баща ми ми подари за рождения ден китара. Изкуството е дар Божи. Когато го можеш, значи си докоснат от Бога и трябва да подхождаш с уважение.
Музиката е единственото, което не вреди, само лекува. Затова не трябва да се завижда на таланта.
– Предстои ви да чествате вашия 80-годишен юбилей и 60 години на сцената. Как ще ги отбележите?
– Още не смея да разкривам, но има заинтересованост от пловдивската публика. Да си пловдивчанин е титла. Да измислиш ти за мене „Да цъкнеш ВЕФ-а да чуеш Кидика“!...
– Сега вече като няма ВЕФ, къде и как можем да чуем Кидика?
– Ето сега на „Ксилифор пее“. Нищо че бях в журито, направих един рецитал едната вечер. Иначе ме канят все още на различни места. Въпреки че смятам, че ми е време вече да сляза от сцената, защото 80 години са си 80, който каквото ще да казва. Уморявам се. Аз съм човек, който много обича да пее, да ходя сред хората, да ги качвам на сцената, да танцувам с тях... Обаче годинките са си години.
– Преди време бяхте казали, че след 41 години трудов стаж пенсията ви е била 580 лева. Още ли е толкова ниска?
– Напротив, тя беше 168 лв. и стотинки. Така ме пенсионираха, а аз имах 11 години във военния ансамбъл. След 90-те години се закри Концертна дирекция, казаха, че са изгорели документите и всичко е изчезнало. А за пътуванията ми с импресарска дирекция що валута сме докарали от турнетата си. Всички колеги пътувахме непрестанно. В Съветския съюз сме имали турнета по два три месеца. Не съжалявам, поне научих един език повече. Говоря италиански, но руският ми е най-добре. След това идваха различни хора на власт, вдигнаха ми пенсията на 200 лв., после стана 250 лв., 300 лв.... По 50 лв. някъде си спомням, че я вдигаха няколко пъти от ГЕРБ. И Министерството на културата от миналата година ни даде на стотина хора на изкуството по 500 лв. пенсия, доживотна, като заслужили.
И знаете сега как стана – обърнаха се 500 лв. в 270 евро, а пък всичко останало не се обръща. Всичко поскъпна много повече. Добре че все още тук-там имам някое участие, не ме забравят приятели и почитатели.
– Как успявате да се справяте с бита, вашите връстници се оплакват от постоянно скачащите цени?
– Живееш пестеливо и гледаш да си здрав, защото и лекарствата удариха тавана. Като всичко останало. Една обикновена маруля струваше най-много 80 ст. – сега е 1,50 евро. Но положението е такова – каквото за едните, това и за другите.
– Има ли надежда сега, след изборите, нещата да се променят в положителна посока според вас?
– Дано новите, които сега идват с много обещания, да ги спазят. Но аз съм на такава възраст, че съм чувал толкова обещания от кого ли не. Не искам да навлизам в политиката, защото е много мръсно нещо. Всички много се надяваме да дойде нещо по-добро. Защото сме трудолюбив народ, имаме възможности. Живеем в райско място. Тук е по-хубаво от Швейцария. А аз съм пътувал много, защото съм имал възможност. Бил съм доста и в Австрия, защото съм запален скиор.
– От 15 години живеете във Велико Търново, защо избрахте този град?
– След като завърших казармата в Сливен, дойдох да следвам в София, бях приет в класа на Ирина Чмихова, която ме научи на много неща. Жених се два пъти в София, от двата си брака имам трима прекрасни синове. Но не можеш да избягаш от съдбата си. Извън моята певческа кариера бях промотивен директор в една фирма, която предлагаше уреди за почистване – прахосмукачки. Бях изпратен да развия бизнеса в офиса в Пловдив, моя роден град, а след това и в Търново. И така станаха нещата. Макар че почти гонех 60-те години, знаете, любовта като се появи, и човек оглупява много. Снежи е местна, болярка. Разведох се и после се ожених за нея. Грешки съм правил много, но в крайна сметка любовта не пита. Снежи може да бъде всичко – и много блага, и много люта, и щастлива, и нещастна. И така от 15 години съм тук, в Търново – направихме сватбата във Великотърновската митрополия. Живеем в Търново, имаме си и вила – наследствена къща на тъста, която решихме да реновираме. Там се занимавам с градинарство. Обичам чистия въздух. Доста често посрещам гости.
– А с децата ви близки ли сте?
– Ходя в София често да си виждам децата. Те с годините ме разбраха. Виждам се и с внуците. Голямата ми внучка Руми е на 22, занимава се с пеене, има първи записи вече. Най-малката Катеринка е на 15 години. Тя се занимава с театрално изкуство, ходи на курсове, всяка година играе в някоя пиеса. Имам и внук на 19 – Христо. Има кой да ми носи името. Той се увлича по кулинарията. Сега завършва техникум с готварство. Иска да пътува, да се учи, да черпи опит от чужбина. Баща му – моят голям син, също много обича да готви. И аз бях много влюбен в готвенето заради моята майка, Бог да я прости. Тя ме е научила на много неща.
Кидиков със съпругата си Снежи
Все още няма коментари