Глупостите, че в казармата се ставало мъж

Двегодишната казарма по време на соца беше едно задължение, хрумнало в главите на тогавашните социалистически величия, стоящи начело на държавата. А може би общ замисъл на братушките и другите старчета от общото социалистическо семейство, което по-късно прерасна във Варшавски договор.

За българските мъже чисто практически беше безсмислено загубено време, в което можеше де се свършат редица други полезни неща за личностно развитие, от които полза можеше да има не само конкретният младеж, но и държавата като цяло. А и две години, откъснат от родната среда, от близки, приятели, познати, от придобитите умения до този момент, от наученото в училище и професионалното обучение, е огромен срок. За съжаление, на практика след уволнението си младите мъже започваха да изграждат живота си отначало едва ли не. Да не говорим за разкъсаните чисто човешки връзки между младите, довели до личен дискомфорт. Не бяха редки случаите, когато млади бащи научаваха за раждането на децата си от телеграмите, получени в поделенията.

Имаше изключително строга йерархична дисциплина, заплаха от строги наказания и дори военен съд за някои нарушения на дисциплината. Военни съдилища и дисциплинарни поделения и роти, в които се излежаваха строгите съдебни наказания от младежи, извършили простъпки, плод на тяхната незрялост. И всичко това се прикриваше зад някакви патриотични лозунги за защита на родината, а в народна среда се налагаше мнението, че който не е ходил в казарма, не бил ставал истински мъж. Естествено, пълни глупости на тогавашната социалистическа пропаганда.

Представете си за всичките години на социализъм, ако тези хора вместо в казармите, работеха за икономиката, каква полза би имало това. Да не говорим, че издръжката на армията беше най-голямото перо в тогавашните държавни бюджети. Освен армията имаше още трудови войски, гранични, представителна рота, вътрешни войски и кой знае още какви военни формирования. И всичко това за защита на една система, която още тогава е изглеждала обречена, а хората са били въвлечени в изграждането ѝ против волята си. Един от болезнените парадокси на времето, белязал живота на няколко поколения.
 
Антон Велчев, София