Кой се гаври с хората в инвалидна количка  

Началото на септември. Созопол – град, който с право претендира да бъде сред символите на културата и туризма в България.

Отдалеч се вижда табелата със символа за хора с увреждания и си казвам: „Браво! Помислили са и за нас. Най-после достъпен плаж“.

Тръгвам по обозначения път и след няколко метра идва реалността. Няма нужда от експертиза, комисия от 15 души и три работни групи, за да си зададем най-елементарния въпрос: Това достъпен маршрут за човек с инвалидна количка ли е? Как е определено мястото като достъпно? Кой е проверил маршрута? Кой е приел изпълнението? И най-важното – някой от отговорните хора опитал ли е лично да премине от табелата до плажа с инвалидна количка?

Защото достъпността не е синя табела с нарисувана количка. Достъпността е човек да може реално, безопасно и с възможно най-голяма самостоятелност да стигне до мястото.

В България има министерства, агенции, общини, дирекции, отдели, експерти, комисии и служители, чиято работа по един или друг начин е свързана с правата и достъпността за хората с увреждания. Пишат се стратегии. Правят се програми. Отчитат се дейности. Провеждат се конференции. А една проста проверка на място – може ли човек с количка да стигне до плажа – кой я направи?

Писна ми от достъпност на хартия. Писна ми от табели, зад които няма реален достъп. И най-много ми писна хората с увреждания да бъдат използвани в стратегии, отчети и красиви думи, а когато излезем навън, да се сблъскваме със същите абсурди.

Питам община Созопол и отговорните институции: Кой е проверил този „достъпен“ маршрут и на какво основание е сложен знакът за достъпност?

Защото човекът с увреждане няма нужда от табела. Има нужда да може да мине.
  
Филип Димитров от Национална мрежа за хора с увреждания