Големият български певец Панайот Панайотов говори пред „Ретро“, изпълнен с емоция, откровеност и неподправен хумор. Той сподели за тежката загуба на свой близък приятел, за вечния живот на хита „Момчето, което говори с морето“ и за скритите истини зад музикалния блясък. Между сериозните признания и усмивките Панайотов разкрива какво го държи на сцената вече десетилетия и защо вярва, че светлите души винаги оставят най-ярка следа. Той отказа да коментира подробности около последния голям скандал в естрадата между Стефан Димитров и Васил Найденов.
Натали КРЪСТЕВА
- Г-н Панайотов, къде ви намирам в момента? Почивате ли си, или подготвяте нови песни?
– За жалост, тъкмо научих за смъртта на най-близкия си приятел и колега Иван Иванов – музикант от нашата гилдия. Пишеше песни. И последните ми песни той ги написа. За сетен път установявам, че животът си върви по своите правила – не пита човека „искаш ли, не искаш ли“.
- С какво ще го запомните?
– Не знам дали трябва да се говори публично за него, преди да минат 40 дни, преди душата му да се пресели, но Иван, или Ванко, както всички го знаят, ми беше много близък. Най-хубавите ми песни ги написа той. Последната бе по текст на Недялко Йорданов – „Ти живееш в мене“. В момента работим по видеоклип, но не знам дали ще го довършим, понеже той участва в него. Най-светлите хора най-бързо си отиват. Това е мое лично наблюдение. Остават... да ме прости Господ – само простаците. Съжалявам за грубостта. Но първата мисъл, която ми идва винаги, когато почине близък човек, е, че най-бързо си отиват светлите души. Защото хората на музиката и на изкуството изобщо притежават това малко и незначително свойство – да са светли души. Създават светла музика и усещане у хората. И като че ли са много по-уязвими от другите. Може би не съм прав. Библейски погледнато, всички сме еднакви – деца на нашия Създател Господ Бог. Той не ни разделя. Но аз мисля, че най-светлите души най-рано си отиват.
– Бихте ли споделили какви участия ви предстоят?
– Първото, което се задава, е на 14 септември в любимия ми Бургас. Правят тържествен концерт, така го нарекоха организаторите от общината. Ще участват известни бургаски автори и ще представят творбите си. И тъй като Недялко Йорданов – авторът на моята песен „Момчето, което говори с морето“, също е оттам, ще трябва да изпея песента с голям оркестър. Диригент ще бъде Георги Милтиядов. Много се радвам за това, защото в Бургас – там, където се е родила песента – много рядко пея. Не помня кога беше за последно, но беше далеч назад във времето. И ето сега съдбата ми се усмихна.
– Песента ви „Момчето, което говори с морето“ вече 45 години продължава да е шлагер. Защо сега вече няма такива хитове, които да пее целият народ?
– Може и да греша, но мисля, че това е най-старата обичана песен за морето. Най-много стаж е навъртяла. Това ми дава много големи предимства в морален план. Чувствам се като малък победител. Благодарение на Недялко Йорданов и Константин Ташев – лека му пръст на Коцето. Не спирам да я пея вече 45 години и никой не я забравя – много интересно.
– Каква е рецептата за успеха ѝ?
– Рецепта за такъв успех няма. Много пъти са ме питали, но никой не знае отговора. Рецептата е някъде горе, много високо. Господ решава нещата и Той определя. Разбира се, не мога да крия, че съм опитвал да направя още поне една такава песен по този модел, с този размах и успех, но нито една друга моя песен не се е доближила до магията на „Момчето, което говори с морето“ и никой не знае защо. И най-интересното е, че никога не ми е омръзвала. Имам песни, които са ми омръзвали още при първите изпълнения, след това ми минава и започвам пак да ги пея, но тази – никога. За мен е важно друго – че имам желание и апетит да не спирам. Например с моя приятел Иван, който вече не е между нас, почти бяхме завършили една страхотна песен. Тя щеше да бъде нов хит – потенциален шлагер в моя стил, както аз си ги обичам. Той беше ме усетил и я направи, но едва ли ще я довърша. Той ми беше единственият останал приятел. Ако има нещо, с което да мога да го върна – всичко бих дал, но това е положението.
– През лятото на 2022 г. месеци наред бяхте в центъра на вниманието след спора с Кичка Бодурова и историята с „мижавия интерес“. С какви чувства си спомняте за този случай?
– Аз бях се запазил дотогава от скандали, съдбата ме пазеше, но това се появи изневиделица, без да го предизвиквам. От този спор извлякох максимално веселата страна. При мен всичко беше като на майтап. Не мисля, че съм нанесъл големи поражения на концерта ѝ на Кичка Бодурова – тя си го направи и без мен. Но самият факт, че целият народ заговори, цялата гилдия и всичко живо за тази крилата фраза, някак си много ме озадачи, защото тя ми дойде съвсем фриволно, без да размишлявам. Като писател си го написах във фейсбук. Крилата фраза – вече култова. Може да не ви се вярва, но аз се гордея с тази фраза, защото това си е мое творчество.
Когато участвах в „Като две капки вода“, също забелязах, че имам такива наклонности – да бъда „голям пич“, както казва Краси Радков, и да ми ражда главата такива каламбури. Да вляза в синхрон с Митко Рачков и Геро, които обожавам! Страхотни са двамата – като водещи, като импровизатори. Много ги обичам, много ги ценя. Съжалявам, че не съм около тях, защото имах чувството, че притежавам качества, с които да им импонирам и да мога да родя още такива култови фрази и шедьоври. Както казва народът – „отръки ми иде това нещо“, обаче във взаимна симбиоза с хора като тези двама артисти, защото трябва да се допълваме, да си подаваме репликите. Тогава усетих, че имам някакъв талант, но много късно може би. Участието ми приключи и всичко това отиде в канала като мръсна вода и сега само си спомням с умиление.
Истината е, че няма къде в България – моята прекрасна родина – един артист да се развива. Много сериозно го заявявам. Мен не ме интересуват и не визирам тези, които пеят мазна чалга и песните им в стил „мангал-мажор“, което е музикален термин. Тях не ги броя за шоубизнес, аз говоря за нормалитета, който изчезва. Тези, които пеят мазната си чалга, нямат призвание. Призванието не е само дума, не е само фраза. То е даденост. На един призванието му е да пее, на друг – да калкулира, да бъде математик, да решава големи математически ребуси. На трети – да бъде ювелирен крадец. Той просто има дарбата да краде. Ето така, в този смисъл говоря за хората на изкуството, които могат да пеят, които могат да раждат хубави песни. Както казвам – хубави и нормални, човешки, но в никакъв случай мазно-чалгаджийски. Но в крайна сметка не съдя никого, защото никой няма право да съди другия. Всеки търси място под слънцето, или както обичам да казвам: „За всеки влак си има пътници, но за трета класа са най-много“.
– Вие успяхте да излезете с чувство за хумор и с нов хит след спора с Кичка. В какви отношения сте сега?
– В такива, в каквито бяхме и преди – съвсем нормални.
– Как две известни личности в подобна ситуация могат да запазят достойнство – трябва ли някой да отстъпи?
– Аз отстъпих пред Кичка, аз ѝ се извиних пред Би Ти Ви официално. Отстъпих, защото съм кавалер и винаги съм бил такъв или поне имам претенции да съм такъв.
– Напоследък се разрази голям скандал между Стефан Димитров и Васил Найденов. Вие като легенда от музикалната гилдия с много опит как гледате на претенциите на композитора към Найденов след 50-годишното им приятелство?
– На тях рецепта не им давам. И мнение по повода също.
– Какво може да разруши доброто сътрудничество между хора на изкуството – егото, парите...?
– Парите и само парите. Всеки употребява думата „его“, но не знам дали някой вниква в значението на тази дума. Мен са ме обвинявали индиректно – не лице в лице, защото не смеят, имат някакъв респект, а анонимно. Пишат ми във фейсбук „Имаш голямо его“, „Много го мразя тоя, той има голямо его“. Аз твърдя, че нямам такова нещо като его, но имам достойнство. Това са два взаимоизключващи се термина, които нямат нищо общо. Всяка вражда, конфликт и дуел се предизвиква в името на парите и заради тях. Всичко друго се изглажда. Абсолютно всички спорове и претенции се изглаждат, но стане ли въпрос за пари – въх, мале!
