За орисията на майките и майчината клетва  

Напоследък, макар и на хиляди километри от България, разговарям с майки на моята възраст и много по-млади от мен. Натрапва се мнението, истината, че животът на повечето от тях се е преобърнал на 180 градуса. Някои открито споделят болката си, други тактично заобикалят същността, но във всички се усеща остра, непреодолима болка от отношението на децата към майката.

Върнах се назад в годините, към спомените, когато учех в математическата гимназия в Плевен. Точно срещу квартирата ми всеки ден на пейката пред къщата излизаше възрастна жена, цялата в черно. Започнах да сядам до нея да си говорим. Разказа, че е родила 10 деца, че няма останало живо дете. От нея чух, че една майка може да отгледа 10 деца, но 10 деца не могат да се погрижат за една майка. По-късно видях как баща на двама сина и една дъщеря, бе оставен да лежи сам самичьк в гараж, завит с юрган, а децата му - в къщата на 4-5 крачки от него. Толкова силна бе болката ми, че поисках веднага да го взема и да го гледам, но имаше непреодолима стена - големият му син.

Времето минаваше, а животът продължаваше да ме среща с нови и нови случаи. Съседка на децата ми, с която се сприятелихме много, по-възрастна от мен (светла й памет) един ден не издържа и каза: "Ти си толкова открит човек, искам да споделя с теб своята голяма тайна, своята голяма мъка". Била в гимназия, имала приятел студент. Красива любов, но тя се разболява от туберколоза. Близките му разбират за това и ги разделят. Разчуло се в родния й град, че е болна. Видял я мъж, чиято жена наскоро била починала от същата болест, харесал я и отишъл да занесе на болното момиче лекарства от СССР, които съпругата му не дочакала. Повод да стигне до красивото момиче. Пламнала любов, но мъжът имал детенце от първия брак, което гледали родителите му. Нейните родители не искали и да чуят за брак, но любов… Една вечер гръмва пушка - уговорен знак да излезе и отиде при него. Майка й била толкова ядосана, че не мерила ни приказки, ни клетви: "Да даде Господ дъщеря да имаш и мъж с две деца да вземе!". Родила им се дъщеря. Расла, порасла и един прекрасен ден се влюбва безумно в мъж с две дъщери чиято съпруга била починала. Разказът й продължи с това какво са изживяли, какво ли не са правили да ги разделят, но любовта се оказала най-силна. Разбира се, по-късно в годините вече я нямало, но нали в живота пълно щастие няма?

Станах майка, по-късно и баба на две прекрасни деца. Бях майка, бях баба и по волята на избирателя и общински съветник. Често сесиите се изнасяха извън града - понякога в Рибарица. Тук съдбата ме срещна с много възрастната баба Гена, която, превила се на две от тежестта на живота, с тояжката всеки ден се изкачваше на върха, където имали кошара, за да помага. Бедна, съсипана от работа женица, която надали знаеше що е радост, що е почивка. При всяко ходене отивах да я видя и да и занеса нещо вкусно, нещо сладичко. Боже, как се радваше тази жена! На последната среща тя хвана двете ми ръце, погледна ме в очите и каза: "Баби, да илядиш, ти си добър човек!”. Повече не се видяхме, а и от тогава минаха повече от 20 години.

Когато моите родители (светла им памет) вече не можеха, аз гледах внучетата. Дойде сестра ми да се грижи за тях. Аз пътувах от София, от Пловдив до Гулянци. И само човек, който е гледал внучета, може да разбере какво е да се разкъсваш между родители и внуци.

През това време какво ли не чуха ушите ми. Дъщеря пред майката на приятелката си говорила ядно за родната си майка: "Мразя я, мразя я!". Друга майка сподели лошото отношение на дъщеря си и думите и: "Ти не си ми майка!". Все неща, които смразяват кръвта ти.

Баба и дядо се грижат малкия си внук, чиито родители са в чужбина. Детето се учи, завършва езикова гимназия и не отива в чужбина, а в София. Те се радват и гордеят с успехите му. И когато идва моментът да ги покани на сватбата си, да покаже благодарност и признателност към баба си и дядо си, той показва безразличие, студ и омраза към тези, които са били истинските грижовни родители.

Говоря и с много свекърви, които са ме разтрепервали с разказите си за ужаса, на който ги подлагат снахите им. Добри, скромни, възпитани жени, които са се трудили и раздавали цял живот.

Пътувам във влака от Варна за Плевен. Бродирам си гоблена и срещу мен сяда млада жена. Погледите ни се срещат и тя започва да споделя житието и битието си. Аз я слушам внимателно и от време на време се включвам. Когато наближихме Павликени, ме погледна в очите и каза: "Ако бяхме от един град и имах възможност да ви виждам и говоря с вас всеки ден, аз щях да оздравея”.

В подобни случаи си казвам, че ако Бог не ти е дал сърце и душа да усещаш болката и страданието на човека срещу теб, ти не чинеш и пукната пара.

Разбирах какво ми казват, защото вече знаех, че дори да си заобиколен от хора, можеш да се чувстваш отчаяно самотен в този живот. За съжаление, никой не ни учи как да защитаваме душите си, които толкова често биват разплаквани и наранявани. Всеки човек иска и заслужава да бъде разбран, близък и ценен, но не всеки има това щастие. Да, днес разбираме, че старостта е ново, неизвестно начало. Никой не може да предугади какво ще му се случи, но може да контролира начина си на реагиране. Ах, какво изпитание е старостта, единствената опора, за която е собствената морална сила. Въпросът е до каква степен притежаваме тази сила.

Валерия Стефанова, Лондон