Децата ни – нашата гордост и наказание

Напоследък все по-често се замислям за това колко е важно децата да четат книги от ранна възраст. Защото се убедих, че една смислена, добре написана и илюстрирана книжка би научила всяко дете кое е добро и кое зло. За съжаление, много са тези, които не са прочели дори една приказка през детството си. И това личи от държанието, изказа и начина на живот на тези хора. За тях винаги казвам, че самочувствието, високомерието и надменността, които демонстрират, са обратнопропорционални на съдържанието и добродетелността.

Казват, че децата ни са нашата гордост и нашето наказание. Разговарям все по-често с хора на моята възраст и с болка и ужас разбирам, че грижите, тревогите, всеотдайността, които са отдавали на децата си, като че ли са се превърнали в наказание. Никой не очаква награда, но болшинството възрастни жадуват за топла и добра дума, за поглед, изпълнен с уважение, признателност и разбиране, за съпричастност и топлота.

С широко отворени очи слушам лекар, който говори и се възхищава от внук, грижещ се за своята баба в болница. И се радвам истински, защото, макар и рядкост, подобно нещо съществува. Но ме и боли, защото мобилните телефони днес сякаш отнеха доброто отношение към старостта. Забили поглед в телефоните, младите махат с ръка: „Не сега“. Те просто пренебрегват чувствата на човека с побелялата глава. Мода е вече във всеки дом да има домашен любимец. Видях наскоро в парка възрастна жена, излязла с близките си, как някак с тъга гледа внучето си, което гали и целува кученцето си. Не знам защо реших,че това са хора, живеещи в самота и отдавна лишени от подобно внимание.
 
Валерия Стефанова