Кинорежисьорът Николай Волев: България стана мръсна дума. Срам ме е пред хората заради повечето нови български филми

Киногилдията отново е раздирана от скандали след поредната сесия за държавно субсидиране на нови филми. Известни режисьори и продуценти се замерят с гневни писма, отправят си директни обиди на тема кой е по-талантлив, кой е некадърен и кой повече заслужава пари от държавата. Недоволните негодуват и срещу членовете на художествените комисии и оценъчната система при вземането на решения.

Свидетели сме на поредната война за държавни средства в кинообщността, а зрителите от години са в напразно очакване най-сетне да се появи съвременен български филм-събитие.

Ситуацията в гилдията и родното филмопроизводство коментира Николай Волев, режисьорът на кинокласиките „Да обичаш на инат“, „Господин за един ден“, „Двойникът“, „Маргарит и Маргарита“, които са и сред най-гледаните български заглавия.
 
- След последната сесия за игрално кино киногилдията за пореден път е разтърсена от скандали. Отново не се говори за принципи, а хвърчат грозни обиди от типа „защо на този му отпускат пари, а на мен не, като аз съм по-талантлив“. В същото време новото българско кино все още не се е реабилитирало пред публиката. Докога така, г-н Волев?

- Докато всичко продължава да се свежда до личния интерес. Докато най-сетне не бъдат изобличени основните причинители на недъгавото ни филмопроизводство и разпространение. В поредното „отворено“ писмо на кинорежисьорите до министъра на културата има все пак едно смислено нещо и то е призананието, че през последните 30-ина години България отсъства от световната карта на киното. Липсва обаче отговорът защо е така. Защо за цели три десетилетия не бе създаден нито един любим филм, който да остане в паметта на хората?! Така както остават упорито вкоренени в националното ни съзнание поне двайсетина кинозаглавия от предходната епоха. Наред с всички онези незабравими произведения на родната белетристика, музика, поезия, живопис, скулптура от близкото минало. От новото време, уви, ще остане пренебрежимо малко – въпреки патетичното уверение на подписалите писмото, че днес едва ли не сме на прага да се върнем обратно на световната кинокарта. Блян. Нищо стойностно не би могло да бъде създадено в порочно зачената и грешно управлявана духовна среда. Невъзможно е нашата наука, образование, здравеопазване да са в упадък, а киното ни, културата ни да са във възход.

- Но вашите по-млади колеги ще скочат, че това не е вярно, че филмите им обикалят света и печелят овации.

- Нека си скачат. Бих ги попитал обаче има ли сега някой спечелил „Златна палма“ в Кан? А преди имаше. Има ли носител на „Сребърна мечка“ от Берлин? А преди имаше. Има ли удостоен със „Сребърен лъв“ във Венеция? А преди имаше. Имаше и филм с наш сценарист, завоювал Специалната награда на журито на най-прочутия кинофестивал в света. И българска актриса, изпълняваща главната роля в този филм имаше. И Наградата за режисура за творба със значимо наше участие в Кан имаше. При това тези върхове бяха покорени въпреки комунистическата цензура, въпреки идеологическия терор. Сега няма и помен от подобни успехи. През последните три десетилетия не успяхме да припарим дори до състезателните програми на Кан, Берлин и Венеция. Камо ли до Оскарите, където продължаваме да присъстваме с две кръгли нули – едната за номинации, а другата за носители на наградата.

- Ще ви отговорят, че напоследък много наши филми са спечелили награди от фестивали, че носят престиж...

- Нека да поясним. Кинофестивалите по света дотолкова се наплодиха, че вече са над хиляда. Не остана държава, в която да няма поне един международен кинофестивал. Обаче истински, значим престиж носи участието в състезателните програми на едва три от тях – Кан, Берлин и Венеция. Както и номинация или статуетка на Оскарите. Признанието на само тези четири кинофорума може да постави имената на държавите и авторите на филмите на световната карта на киното. Както и да го въртят и сучат, останалите хиляда и незнам колко си вече фестивала – от Бангладеш до Монголия и от Патагония до Аляска – си остават второразредни и треторазредни. В България например се навъдиха поне половин дузина от тях.

- Как да си обясним тогава надменното самочувствие, което демонстрират някои режисьори и продуценти в декларациите, с които се замеря киногилдията в момента при поредния скандал за държавни пари? Както и безкрайните претенции, че точно едни хора трябва да получават държавни субсидии, за да печелят на второразредни фестивали и да събират по 2-3 хиляди души публика.

- Такова е времето сега – на нахалство, на надменност, на лакти, съчетани с претенции. На безброй кинаджии, накичени с титли – Доцент Незнамкойси, Професор Незнамкойси, Академик Незнамкойси. Просто тези хора са в крак с времето. И си похапват доста добре от обществената ясла.

- Защо обаче им се отпускат тези пари? Тук въпросът опира и до прословутите лобита в художествените комисии, до системата и критериите за раздаване на субсидии, които се коментират вече 30 години.

- Защото Законът за кино и Правилата за раздаване на субсидии са създадени от самите хранещи се на държавната трапеза. Особено печечално е, че онези, на които бе отказана дажбата на последната сесия, отправят сърцераздителни жалби и молби за помощ към министър, който отдавна трябваше да е на друго място.

- Скандалите около филмопроизводството са много и отпреди този министър, както казахме, от близо 30 години.

- В новото време така и не случихме на министър, който да е почитател на изкуството ни. И в същото време да е грамотен в управлението на сложни дейности като филмопроизводство и разпространение. И почтен отгоре на всичко. Ако е бил грамотен, е нехаел за киното ни. Ако е бил почитател, не е бил достатъчно грамотен. Ако пък случайно е съчетавал и двете качества, почтеността му е куцала.

- Според вас съществуват ли в родното филмопроизводство някакви съмнителни схеми?

- Има, разбира се, това е обществена тайна. И от финансов, и от морален характер. Само че някой едва ли ще разрови скоро в тях. На киното, на културата изобщо се обръща малко внимание, защото тук кражбите са незначителни в сравнение с другите области. Но един ден всичко ще излезе наяве. Нещата никога не остават потулени.

- Вие също се включихте в кореспонденцията между кинаджиите по повод последния скандал в гилдията и казахте, че големият проблем е тоталната липса на отговорност на художествените комисии, които оценяват проектите.

- Припомних за кой ли път, че при съществуващата узаконена, облечена в неограничена власт липса на отговорност няма как да се търси такава. Определянето на сценариите, които да бъдат осъществени, е най-важната, най-отговорната част от филмопроизводството навсякъде по света. Но когато предварително знаеш, че никой никога не би могъл да ти потърси сметка защо си подкрепил или отхвърлил даден проект, всичко се обръща с главата надолу. Подобна безотговорност не съществува в нито една разумна, правова държава. Ненепразно сме всеизвестни, че нашата не е нито едното, нито другото. Директорът на Филмовия център – управляващият милионите, отпускани ежегодно от държавата – е напълно безгласен, неотговорен за решенията на художествените комисии. По закон. Какво отчайващо малоумие! За разлика от днес във времената, когато България присъстваше на световната кинокарта, ярко изявени творци като Борислав Шаралиев, Людмил Кирков, Иван Андонов бяха ЛИЧНО ОТГОВОРНИ за създадените в поверените им колективи филми и отговаряха с главите си за провалите. Художествените съвети бяха само съвещателен орган и беше немислимо ключово важният подбор на сценариите да става по върлуващата днес точково-запетайкова система.

- Вие можете да си позволите да сте толкова критичен, тъй като вашите филми са едни от най-обичаните и награждавани в българското кино.

- Оставете това сега. Болно ми е, срам ме е от хората заради повечето нови български филми. С някои нищожни, по-малко от пръстите на едната ръка изключения – „Източни пиеси“ или „Урок“ например. Страшно е да гледам в какви ръце попадна киното ни. На мястото на великани на духа като Валери Петров, Николай Хайтов, Рангел Вълчанов, Въло Радев, Методи Андонов, Борислав Шаралиев се настаниха полубездарници, нагаждачи и безличници с мания за величие. Както е казал Радой Ралин „Там, където беше Вазов, сега седи Начо Папазов“.

- В момента се обсъждат проектът за промени в Закона за филмовата индустрия и Закона за радио и телевизия, а срокът за реакции е твърде кратък. Не трябва ли върху това да насочи вниманието си филмовата общност?

- Основният спор в новото време е за какъв тип филми следва да дава пари обществото ни. Филми, които да вълнуват широк кръг зрители или да стават за употреба само и единствено от тесни специалисти? Днешните ерзацнаследници на Валери Петров, Николай Хайтов, Рангел Вълчанов, Въло Радев, Методи Андонов и Борислав Шаралиев, създали едни от най-любимите и касови наши филми за всички времена, се готвят да нанесат поредния си „удар“. Подготвя се подмяна на един от важните критерии в проектозакона, която категорично би решила спора в интерес на така наречените „арт“ филми. Или в превод на български – филми с нищожен брой зрители и награди от второ- и треторазредни фестивали. Съгласно готвената подмяна основно мерило за зрителски успех става признанието на „зрителите на международните фестивали и културни прояви“. Иначе казано, ако към даден филм проявят интерес шепа критици, гостите на някой фестивал, самите кинаджии и техните роднини и приятели, това ще има особена тежест за класирането на следващите проекти на режисьора. Сякаш на пук на Конвенцията на ЮНЕСКО и Решенията на Европейската комисия, където изрично се подчертава, че „ако даден филм е касов, зрителски, това съвсем не му пречи да бъде високохудожествен“, у нас се прави опит да се пробута в закона един напълно несъстоятелен член. Времето за огласяване на проектите в мъртвия месец август обаче е пресметнато заради нещо далеч по-позорно. В ход е опит да бъде осъществен отдавнашният кроеж на една близка до властимащите американска фабрика за нископробна филмова ширпотреба. С помощта на българските им прислужници е разработена схема за източването на националния бюджет с около 25 милиона годишно. Под прикритието на просташки побългарената европейска система за подпомагане на киното, известна като „възстановяване на разходи“, тези милиони ще потекат в банковите сметки на практически единствения облагодетелстван от схемата – „Ню Имидж“. Но най-страшното в случая е покорното, мижитурско мълчание на българската кинообщност, която е на път да докаже за кой ли път, че без чувство за достойнство, без смелост е изключено да бъдат създадени филми, които да ни върнат обратно на световната карта на киното.

- Възможно ли е да се промени в близко време системата за раздаване на субсидии?

- Скоро – едва ли. Това зависи от неща като манталитет, цивилизованост, култура, степен на развитие на гражданско общество... Ние сме крайно, не, ние сме безкрайно изостанала държава. Уверено водим в световните класации за всичко лошо и сме на опашката за всичко добро.

- И казвате, че сега нямаме големи личности в киното заради тоталния духовен упадък, а не заради липсата на пари?

- В никакъв случай не е заради липса на пари. Парите са на последно място. Ако парите бяха най-важното, нямаше да го има един от оскъдно малкото добри нови филми – „Урок“, който не беше подкрепен от държавата по точково-запетйковата система на Националния филмов център. Ето за това става дума – за липсата на вярна, грамотна, в крак със световните стандарти културна политика. За целенасочени действия от страна на държавата, които да възпират шмекерите, крадците и полубездарниците, вместо да им помагат в правенето на претенциозни, скучни и необичани от никого, освен от създателите им, „арт“ измишльотини. Министри като Стефан Данаилов и Вежди Рашидов, които използваха поста, за да чешат самолюбието си и да обслужват своите партийни интереси или чиновници от сорта на Банов, които гледат на креслото си като източник на облаги, са ненужни, вредни. Трябват ни съдбовно отдадени на каузата грамотни личности. Като оня румънски министър на културата, благодарение на когото съседите ни имат закон и правила за завиждане. И действителни, световни успехи в киното.

- Вярно ли е, че имате идея да се откажете от българското си гражданство и не е ли малко крайно това?

- Тази мисъл ме занимава все по-често напоследък. Преди години предпочетох Родината пред Запада, но ми дотегна, не издържам вече на срама да се водя гражданин на онова, в което се превърна България – в мръсна дума. А не ми се иска да е така. Никак не ми се иска.