Когато рушветът за доктора беше бутилка коняк и щафета луканка

Спомняте ли си абсурдното смислово, че и идеологическо противопоставяне на термините диктатура на пролетариата и социалистическа демокрация. Просто защото диктатура и демокрация са несъвместими. Първият термин зловещо напомняше за Народния съд и сянката на Държавна сигурност впоследствие. Вторият пък звучеше по-скоро иронично, съотнесен към тогавашния живот.

Но ако трябва да сме честни към себе си и към онова време, имаше неща, които даваха усещането за сигурност и стабилност в живота. Нямаше безработица, напротив, ако някой се задържаше известно време без работа, неминуемо попадаше в полезрението на различни органи – ОФ организациите, партийните квартални организации, а оттам и неминуемо си имаше работа с милицията. Така че обречени на глад нямаше. Даже и най-некадърните, неуки и необразовани работеха. А ако някой е съкратен или уволнен, пращаха документите му в бюрото по труда, за да му търсят работа.

Здравеопазването беше безплатно, някой ще възкликне, че било нискокачествено, ама го имаше и беше достъпно. Тогавашните докторски рушвети бяха бутилка с хубаво питие – например коняк, кутия луксозни бонбони или щафета с луканка, ако можеше да се намери с връзки. Вгледайте се обаче и се замислете, че мрежата от поликлиники и болнични сгради, която днес ползваме, е от онова време. Че и много от частните клиники и болници днес ползват цели сгради или части от тях.

Образованието беше безплатно. И със сигурност дълбоко идеологизирано, но с ръка на сърцето далеч по-качествено като краен продукт, отколкото е днес. Мрежа от техникуми буквално бълваха кадри за индустрията. Висшето беше труднодостъпно по отношение на цедката с приемните изпити. Да, бъдещите специалисти държаха изпити по абсурдни дисциплини като история на БКП, диамат, истмат, научен комунизъм. Но въпреки тези глупости излизаха от вузовете добре обучени.

Имаше изградена система от почивни станции, а по профсъюзна линия базата беше достъпна за всички трудещи се. Полагаха се грижи за майчинството, за пенсионерите, за уязвимите слоеве на обществото. 60-те и 70-те години бяха може би най-успешните и спокойните, тогава се изградиха селата и малките градчета в този вид, в който са и днес. Само дето тогава бяха пълни с хора, а днес виждаме запуснати домове и буренясали дворове. И затова не са прави онези, които твърдят, че носталгията по Бай-Тошовото време всъщност е носталгия по младостта. Противоречиво беше, то и днес трудно се оценява, но имаше и много хубави страни.
 
Красимир Делчев, Стара Загора