Да си прокараш домашен телефон беше като да си купиш кола

В днешно време хората носят по два телефона в джоба си, а някога и повече. Комуникациите не са проблемни, винаги можеш да чуеш децата си, възрастните си родители, близки и приятели.

Не така беше обаче по време на соца. Вярно е, че в онези години техниката не беше напреднала толкова и мобилните телефони не съществуваха, а се използваха само стационарни. Да си прокараш телефон вкъщи си беше истинско събитие, както примерно да си закупиш жилище или кола. Линиите винаги не достигаха и телефон можеше да имаш само срещу много силни връзки или след 10-15-годишно чакане. Хората, живеещи около Орлов мост в София, помним дългогодишното чакане на строежа за разширение на четворката, за да ни прокарат домашни телефони. Обикновено когато в някой апартамент от входа имаше телефон, това означаваше, че човекът е голям връзкар, голям шеф или голям партиец на висока длъжност. Пред него всички изразяваха почит и особено внимание. Често телефонът в семейство от входа се ползваше от всички, естествено за някакви спешни случаи, а домакините не само че не се сърдеха, но проявяваха разбиране и оказваха съдействие. Това беше нещо като неписано правило.

Често пъти се случваше хора от едно поколение да подадат молба за телефон, а от него да се възползват техните деца. Телефонните линии бяха дуплекс, т. е. една линия обслужваше два апартамента, две семейства. Неудобството беше, че когато едните говорят по телефона, другите не можеха, а чакаха да свърши разговорът. Това, естествено, създаваше неудобство, но никой не се гневеше, защото се приемаше за даденост на системата по Татово време. Все пак по-добре е да изчакаш няколко минути, отколкото да нямаш телефон.

В провинцията прокарването на телефон зависеше от изграждането на телефонна мрежа и местна централа. Имаше случаи, когато там беше по-лесно да имаш телефон, отколкото в големите градове и столицата. Все пак може да се каже, че в началото на 80-те години вече имаше изградена телефонна мрежа, благодарение на която в почти всеки български дом имаше телефонен апарат.
 
Никола Маринов, София