Как празнувахме 8 март едно време

Истински празник за българските жени бе 8 март. Тук, във Великобритания, не се усеща, че това е Международен ден на жената. Дали днес носталгията ме връща към този празник, не зная, но знам със сигурност, че в България всяка жена очакваше и празнуваше този ден. Дали се е чувствала като „образцово произведение на Вселената“, както казва Лесинг, не мога да твърдя, но знам, че на този ден тя се чувстваше жена, щастлива, работеща, обичана и свободна.

Учители, служителки, работнички, лекарки, акушерки, медицински сестри се отправяха към заведенията да празнуват своя ден. Ръководствата на предприятия, организации, институции проявяваха разбиране и уважение и отпускаха средства, които гледахме да натъкмим в малки, скромни подаръчета. Казвам гледахме, защото дълги години бях синдикален председател на учебното заведение, в което работех, и дни преди празника ходех в кабинета на кмета, за да издействам сумата за осмомартенското подаръче. Макар и малко, символично, скромно, то бе важен момент от празника.

На този ден не се работеше. Празнично облечени според възможностите, тръгвахме към заведенията за празнуване. Масите – красиво подредени и навсякъде музика. Оркестърът свири, очите искрят, люшват се танци и кръшни хора. Вглеждала съм се във всяка жена, която този ден изглеждаше особено красива. И това не беше случайно, защото всяка пазеше в себе си чистотата на девойката, себеотрицанието на съпругата и приятелката и силата на майката. Съзнаваше, че тя е още утеха, помощ, опора. В ранни зори всяка от нас получаваше от детската ръчичка букетче от дъхави теменужки и белоснежни кокиченца, завързани с обич, благодарност и доверие. Утрото на този ден ни будеше за нови радости, а вечерта идваше с нови надежди и стремежи.

Така беше някога. Как е днес, вече не знам, защото предприятията, в които работеха жени от цялата община, се изравниха със земята. От красивата гара, посрещала и изпращала хиляди жители, не остана и камъче. КК „Г. Кирков“, „Карабоаз“, „Зърнени храни“, „Текстилни влакна“, РПК, всичко се опоска и окраде. Царува разрухата, която неудържимо помита всичко - и празник, и вяра, и надежда. Празниците вече не са за всички. Явно ще останат само спомените, които с времето не избледняват, а стават все по-мили и вълнуващи.

На 8 март ми се иска да извикам: Обичайте жените, ценете ги! Те не са само утеха и удоволствие, те са извор на сила, разум и вдъхновение! Те са вашите съпруги, майки, мъдри баби. Те са всеотдайността, предаността и обичта! Честит да е празникът и триж по-честит да е животът ви!
 
Валерия Стефанова, Лондон