Вежди Рашидов и врагът с партиен билет    

От три седмици насам световната сензация и най-гледан сериал на Нетфликс е документалният The Last Dance – десетсериен филм за великия отбор на „Чикаго Булс“ от 90-те, за последният сезон на този отбор мечта и за абсолютната икона на баскетбола, а и на световния спорт – Майкъл Джордан. Освен че силно ви го препоръчвам, уважаеми читатели, искам да ви обърна внимание на един момент в този велик филм:

На въпрос относно отказването му Майкъл Джордан казва: „Искам да приключа с баскетбола в топформа и с високо вдигната глава. Има мои колеги, които казват, че ще играят, докато не ги изнесат от игрището. До 43, 45 или до колкото могат да издържат. Това не е моята игра. Това не е моето отказване. Искам да изляза от последния си мач на върха, искам да съм във форма и хората да ме запомнят като Майкъл Джордан. Като най-добрия в тази игра. И ще го направя“.

И го направи. До последната си минута на терена остана топатлет в уникална кондиция, който няма нужда да бъде подпиран или изнасян от носилка пред съжалителните погледи на тъжната публика. И затова си остана номер едно, а сега се продават повече продукти с името му, отколкото когато беше на върха на НБА. Истинска легенда.
Защо казвам всичко това? Защото то важи и за политиката, уважаеми читатели. И вие – хората, които се интересуват от политика, го знаете много добре. За разлика от някои политици.

Вежди Рашидов постигна много в политиката. Мажоритарно избран депутат от непробиваемата крепост на ДПС – Кърджали, министър на културата и председател на комисията по култура и медии в парламента. Едва ли има какво повече да доказва на този терен.

Вежди Рашидов е постигнал много повече в изкуството – успешен скулптор със страхотни изложби в България и по света, чието изкуство е високо ценено и му позволи да се превърне и в успешен предприемач и богат за родните стандарти човек, успял с таланта и двете си ръце.

И всичко това трябваше да си остане така. Ама точно така.

Защо „трябваше“? Защото си мисля, че след фронталната атака на Вежди Рашидов срещу Боил Банов, съчетана с непрестанното недоволство на градската интелигенция от стила на комуникация и изказ на г-н Рашидов, ще доведе до една много неприятна развръзка. Която ръзвръзка сама по себе си, първо, е абсолютно излишна точно в този момент и второ, няма да донесе никакви позитиви на самия г-н Рашидов.

Боил Банов няма никаква вина, че сектор „Култура“ се оказа сред най-потърпевшите, ако не и най-потърпевш от пандемията с коронавируса. Първите и най-рестриктивни мерки бяха предприети именно срещу този сектор и работещите в него – затварянето на театрите и кината, последвано от затварянето на галериите, музеите и клубовете за жива музика и модерно изкуство.

Боил Банов няма никаква вина, че в резултат на противоепидемичните мерки актьори, режисьори, сценаристи, сценични работници и всички заети в театралната сфера изведнъж се оказаха без работа и доходи. И то неясно докога. Нито пък за това, че редовният бюджет на министерството не позволява веднага да им бъде оказана финансовата подкрепа, която всички тези прекрасни творци, препълнили театрите в последните години, несъмнено заслужават.

Да, творците ни заслужават подкрепа. А не скандали и караници през телевизора.

Творците ни заслужават единни действия на министър и парламентарна комисия. Творците ни заслужават по време на разискването на мерките по извънредното положение в парламента темата с подкрепата към културния сектор да бъде изведена като първа такава, тъй като те бяха първите потърпевши от въвеждането на ограничителните мерки. А това, скъпи приятели, е работа на г-н Рашидов. И не, атаката му срещу Боил Банов точно в този момент с нищо не им помага. Нито на тях, нито на когото и да било.

Спомняте си всеобщото недоумение и възмущение, когато преди три седмици Румен Радев реши да цъфне в оръжейния завод на Емилиян Гебрев, за да подкрепял работниците там. Завод, който няма каквито и да било забрани да работи, да продава продукцията си и да плаща заслуженото на произвелите я. Още тогава публично попитахме защо Радев избра да се загрижи за работещите оръжейници, а не за оставените без доходи хора на културата?

Отговор не получихме и няма да получим, но за съжаление, не само Радев ни разочарова.

Защото при всички основателни критики срещу президента, че сее раздори и настройва хората едни срещу други, управляващите са тези, които да служат за пример. Да покажат единна екипна работа в този труден момент, с която заедно да работят в интерес на най-засегнатите от кризата. А телевизионна караница, предизвикана от Вежди Рашидов, е стъпка точно в обратната посока.

Кой да управлява, са казали българските избиратели. Кой да бъде номиниран за министър, решава Бойко Борисов, а кой да бъде гласуван за министър – българският парламент. В този смисъл едноличната претенция „аз го номинирах“, „аз го създадох“ и „аз го доведох“, дори и да е фактологически вярна, е крайно нелепа в политически смисъл, и то в момент, в който правителството, респективно неговите министри, се ползва с рекордно доверие.

Всички политици, управляващи сектор „Култура“, трябва заедно да отстояват интересите на творците и в парламента, и в Министерския съвет, и в публичното пространство. Приписват на Уинстън Чърчил един цитат по време на Втората световна война. Знаете го: Ако ще режем от парите за култура, за да водим война, за какво всъщност ще се бием?

Хубаво е политиците ни да си го припомнят възможно най-често, без значение чий е. И точно сега, в този момент, заедно да окажат всичката необходима подкрепа точно на нея. На културата.

Защото в противен случай бих им припомнил един истински цитат на Чърчил: „Харесвам прасетата. Кучетата ни гледат като техни господари, котките – като техни слуги. Прасетата ни гледат като равни“.

Е, аз искам да живеем в държава на културни, одухотворени и мислещи хора. А не на прасета.