Съединението – най-светлата дата в модерната ни история  

На друго може и да не сме много богати, ама празници си имаме в изобилие. Като съберем националните, официалните и църковните, празнуваме накъде около два месеца в годината.

Е, нали сме си българи, много празници – още повече мнения за това кой от тях е „по-по-най“. Едни си признават 24 май (и са прави), други ругаят 3 март (татко Сорос плаща добре), трети въздишат по 22 септември (колко „независима“ държава сме били станали) и т.н.

Като че ли най-малко сме онези, които си тачат 6 септември. А поне според мен това наистина е най-светлата дата в историята на Третата българска държава. Поне по две причини.

Първо, че тя комай е единствената, която не разделя, а обединява нацията ни. И второ, но не и по важност – че като че ли това е уникалният случай, в който българите не само взимат съдбата в собствените си ръце, но и довеждат начинанието си до успешен край.

Ако започна с второто, Съединението между Княжество България и Източна Румелия е крещящо нарушаване на статуквото, установено (или по-точно наложено) на Балканите от Великите сили още през 1878 г. За да го възстановят, на война са готови както Турция, така и Сърбия, подкрепяна от Австро-Унгария. Против се обявява и Русия, доколкото Санкт Петербург не храни доверие във верноподаническите чувства на тогавашния български княз Александър Батенберг.

Дързостта на българите дразни и Франция и Великобритания, и само надеждата да ги измъкне от руската опека ги кара да възпрат Отоманската империя от военни действия. Не така постъпва обаче Австро-Унгария, която подтиква сръбския крал Милан към вероломно нападение в гръб.

При Сливница обаче младата българска войска (известна още като „армията на капитаните“) разбива войските му и така Съединението става вече безспорен факт. И постила пътя, довел през 1908 г. до обявяването на независимостта на (вече) Царство България.

Почти пребягвам през историята на бурните събития от есента на вече далечната 1885 г. Те обаче за сетен път потвърждават неоспоримата поне според мен истина, че когато един народ, колкото и малък да е той, вземе бъдещето си в свои ръце, обикновено късметът е с него.

И обратно – тръгне ли по гайдата на чужди сили, колкото и за „велики“ да се имат те, най-често се оказва роб на техните егоистични интереси, при това на негов гръб.
Ами насложете датата 6 септември 1885 г. върху всичко, което ни е сполетяло в следващите вече 134 години, в които вечно сме се съобразявали с волята на поредния „голям брат“, и не изключвам да се съгласите с пристрастието ми тъкмо към нея.

Има и още нещо. Съединението започва сред масов ентусиазъм и одобрение и в Южна, и в Северна България. Няма „фили“ и „фоби“, има „Да живей целокупна България“. А даже и иначе непримиримите политически противници - либералите и консерваторите, са заедно в подкрепата му.

Да, ама това се оказва не само първият, но и последният такъв случай в модерната ни история. А иначе от тогава насетне, като изключим само седемте месеца на Първата балканска война (1912 – 1913 г.), ние не сме спрели да се делим.

Какви ли не сме били? „Русофили и русофоби“, „германофили и германофоби“, „грантаджии и рубладжии“, „неоснователно репресирани и основателно депресирани“, „антифашисти и фашисти“, „евроатлантици и антинатовци“ и какво ли още не.

Резултатът засега е три национални катастрофи, петима убити министър-председатели и един куп политически или военни преврати. С което надхвърлихме дори и „постиженията“ на страните от Африка и Латинска Америка...

Потвърдихме – и май не спираме да го правим – и нашенския си табиет, че силата ни е в разединението, а не в онова, което ни завещаха героите от 6 септември 1885 г. – че „съединението прави силата“.

Ми да изслушаме и тази година с подобаващо равнодушие пловдивските слова на задниците, слезли за малко от мерцедесите, пък да си я продължим постарому – като „фили“ и „фоби“. Към светлото българско бъдеще...